Аз и ти живеем под един покрив. Ти си от мен и аз съм в теб. Не намирам къде свършвам аз и къде започваш ти. Живеем заедно от толкова време, а все още когато чуя стъпките ти в коридора, вдигам ръце пред очите си в ужас. Понякога късно вечер чувам как четеш книгата на спомените ми на глас, а аз бързо и припряно вдигам ръце и запушвам ушите си. Понякога ми се иска да изкрещя “Ходи си!”, но бързо вдигам ръка и спирам устните си. 

Живеем от толкова време заедно, а никога не ти позволих да ми бъдеш приятел. Държах винаги вратата към стаята си заключена, не те допуснах да влезеш нито веднъж. Не чух нито един от шепотите ти и какво искаш да ми кажеш. Не ти казах ни една дума.

И въпреки това, ти си все още тук. Ти остана.

Благодаря ти, самота, че си ми приятел и че ме търпиш. Благодаря за красивите семенца, които нощем, докато спя, тайно и тихо посаждаш в мен и неуморно отглеждаш. Те поникват и цъфтят някъде дълбоко вътре в мен. Може би някой ден ще се превърнат в красива вълшебна градина. Райско кътче на земята, което ще си бъде само за теб и мен.