Насред нищото и всичкото се издига една висока планина.
Погледнеш ли я отдалеч, ще ти се стори величествена и непоклатима. Сякаш е била там от далечни времена и ще остане дори след като всичко друго си отиде. Върхът ѝ се протяга високо, като че ли именно той държи небето. Основата ѝ здраво стъпва на земята. Или пък земята се протяга към небето през планината? Трудно е да се каже къде свършва едното и започва другото, но все пак знаеш, че там пред теб се издига една планина. Всичко изглежда притихнало, застинало в покой.
Погледнеш ли я отблизо, ще видиш, че на единия ѝ склон грее слънце. Небето е ясно и малки облачета лениво се носят, а птиците весело танцуват между тях. От другата страна е мрачно. Сърдити черни облаци се вият, а птиците са се скрили в притихнал ужас. Светкавица озарява небето за миг, а гората пламва.
Там, където валеше дъжд, сега грее слънце. Там, където слънцето грееше, сега фучи вятър. Там, където имаше вятър, сега земята е потънала в сняг. Там, където снегът се белееше, сега се подава кокиче.
Ако се вгледаш още по-отблизо, ще видиш, че планината всъщност съвсем не е така застинала. Тя се тресе и пулсира, вътре в нея всичко постоянно се движи. Потъва, избутва нагоре, поглъща, смазва, постоянно се променя. Смъртта се превръща в живот, животът – в пръст, която пък лежи върху здрава скала. През скалата и пръстта си проправя път поток, а от потока отново се ражда живот.
Завива ти се свят и ти се иска да се върнеш крачка назад. Отдръпнеш ли се, ще си спомниш — планината всъщност е все така непоклатима. Тя приема всеки стрък — дори да е на плевел, всеки вятър — дори да го откъсне, всяко насекомо — дори да те ужили. Те пълзят по нея, всеки в своя си посока, но накрая всички си остават просто планина.
