🌱

Не зная от кога съм тук, не зная докога ще съм. Почивам кротко, непосилно, наблюдавам. В мен пълзят червеи и ме гъделичкат. Понякога небето ме полива с дъждец. Понякога пък Слънцето така пече, че съхна и се напуквам. Израстват плевели от мен и ме разкъсват. Случва се и някой да премине, да ме стъпче, да ме заболи. Животинка ще издъхне и ще се разложи в мен. Ветрецът ще отвее мои песъчинки.

Иска ми се червеите да се спрат, дъждецът да не спира, а Слънцето да идва, но умерено. Срамувам се от свойте плевели, ядосвам се на стъпките по мен. А от смъртта направо ми се плаче. Ветрецът ще отвее мои песъчинки.

Но ще дойде ден, в който нещо чудно ще се случи. Червеите са му дали въздух, небето го е хранело, а Слънцето – насочвало. Измежду плевелите път си е проправило, изпод стъпките път си е избутало. От смъртта на някое животно е укрепнало. Ветрецът ще отвее мои песъчинки.

И идва ден, в който нещо чудно се случва. Откъде се появи – не зная. Нито аз му дадох въздух, нито го нахраних, нито пък насочих. Не му попречих да намери своя път, не го укрепнах. Но въпреки това – то никнело е в мен и от мене е изникнало. А ветрецът ме смалил, за да му помогне.