Топло и уютно е тук. Меко и безкрайно.
Тъмнината ме прегръща, тишината ми шепти.
А пък аз съм топче – леко, малко и незнайно.
Нито тук съм, нито там, но нещо в мен трепти.
Пулсирам в ритъм с тъмнината.
Потрепвам заедно със тишината.
Прегърнало съм самотата,
а мен прегръща пустотата.
Някъде, отвъд познатото, нещо звучи.
Някъде, в далечината, нещо вибрира.
Някъде, в безкрая, нещо мълчи.
Всичко е едно и аз от него извирам.
Къде съм аз? Не зная.
Сляло съм се с тъмнината.
Какво съм аз? Не зная.
Сляло съм се с тишината.
Нещо в мен се оформя, издърпва се, разделя се
и аз му се оставям без съпротива.
Нещо в мен се прибира, свива се, събира се
и аз се превръщам в сила саможива.
Не познавам страх, не познавам съмнение.
Не познавам нищо освен доверие.
Оставям се на вечното течение.
Аз съм всичкото творение.
