На гарата

Мирис на канела. Топла и пареща миризма. Зира отвори очите си и в крайчеца на дясното си око забеляза продавачката на подправки на гарата. Рошава жена на средна възраст, кожата ѝ потъмняла от слънчевите лъчи като цвета на екзотичните продукти, които продаваше.

Зира отново затвори очи и върна вниманието си към лекия хладен полъх на вятъра, който галеше съсухреното ѝ лице. Щом се усилеше, успяваше да разтрепти и побелелия кичур на челото ѝ – гъделичкане, подобно на нежно милване.

Отвори отново бавно очи и сънено погледна часовника на гарата. Влакът вече закъсняваше с десет минути. “Десет минути” – спомни си Зира. Устните ѝ се извиха в едва забележима усмивка.

– Имаме десет минути да хванем влака, хайде побързай! – майка ѝ се отдръпна от касата за билети и започна припряно да се оглежда накъде да поемат.

Зира я гледаше кротко и любопитно, не разбирайки значението на “десет минути”. Майка ѝ я вдигна в ръцете си и силно я притисна в обятията си. Забързано закрачи нанякъде. Малката Зира потъна в косите ѝ в облак от ухание на нещо меко и топло. Здраво хвана гънката на връхната дреха на майка си с малките си пръстчета и запита:

– Къде отиваме, мамо?

– На едно по-добро място… – отговори разсеяно майка ѝ.

– А татко ще дойде ли с нас? – невинно питаше Зира, пропуснала тревогата и припряността в майка си.

Жената не отговори, а заизкачва стълбите, прескачайки през едно стъпало. Излизайки на перона, силното слънце запари по кожата на малкото момиченце. “Какъв хубав ден!” – си мислеше то. “В такива хубави дни ми разрешават да излизам на двора по къси панталонки.” Майката на Зира се качи в един сивкав влак. Голямата машина напомни на детето за една приказка за голям звяр, който живеел в дълбините на гората.

След няколко момента вече се бяха настанили в едно купе. Зира издишаше топъл въздух по прозореца и рисуваше малки слънца с пръстчетата си. Дори и не разбра защо майка ѝ би ронела сълзи в такъв хубав ден.

Звънкият смях на някой си младеж я събуди от унеса ѝ. Отвори бавно очи и видя младо момче със здраво жилаво тяло и гъсти къдрици, което силно разговаряше и се смееше до едно високо слабо момиче с гарвановочерна коса. Момичето се усмихваше едновременно свенливо и лукаво. Какво ли правеха тук тези младежи?

Затвори очи и потъна отново в мисли.

– Ари…

Ръцете им се бяха преплели, пръстите им изгубени в нещо неясно и топло. По косите им се топяха снежинки, дъхът им все още миришеше на снежен ден. Превъзбудено се засмяха, докато топлината бавно започваше да щипе лицата им.

– Хванахме го!

– Да, успяхме. – отдъхна си Зира, но тревогата, която беше стиснала гърлото ѝ допреди няколко минути, не искаше да я пусне напълно. Ако беше изпуснала този влак…

Ари, забелязал скритата уплаха зад усмихнатия ѝ поглед, приближи лицето си към нейното, като изравни своите очи с нейните. Погледна я с безмерна доброта и топлота.

– Ей, хванахме го. – каза меко, докато отместваше черния намокрен от разтопения сняг кичур от лицето ѝ. Подреди го някъде там при останалите кичури така, както се опитваше да подреди и неспокойното ѝ сърце.

Зира се усмихна в отговор и започна да отвива шала си. Той също беше целият в снежинки, но студът им по-скоро даваше утеха на парливото усещане по пръстите ѝ. Опитваше се да успокои сърцето си някак, но това беше невъзможно. Сложна смес от страх, вълнение, превъзбуда и тъга бълбукаше там сега и тя дори не можеше да разплете тези чувства едно от друго, за да започне опита си да ги укроти.

– Кога ще те видя пак? – Попита нетърпеливо Ари.

Този въпрос разбълбука още по-мощно сърцето ѝ. Искаше ѝ се да може да е сега… и сега… и сега… и така до завинаги. Но това беше невъзможно. Знаеше, че трябва да се върне в Реалността. В този свят, който баща ѝ беше сътворил. Там всичко беше подредено и такова каквото трябваше да бъде, а баща ѝ очакваше тя също да бъде там.

Сякаш забравила напълно, че трябва да отговори на някакъв въпрос, тя погледна през прозореца на влака и се сбогува мислено със Съня. Знаеше, че би било твърде опасно отново да направи това, което беше направила. Очите ѝ се изпълниха с топли сълзи при спомена за това меко и топло ухание.

Не беше виждала майка си от години. Тя си беше същата, но някак състарена и по-тъжна. Но въпреки тъгата, въпреки леката грозота, която бавно беше започнала да руши младежката ѝ красота, майка ѝ изглеждаше и по-истинска. Зира не можеше да проумее този парадокс. Тя беше ей там, съвсем наблизо, на едно пътуване с влак разстояние, а сякаш цял свят ги делеше. Младото момиче стисна ръката на Ари до себе си, без да го поглежда. Той знаеше всичко, което минаваше през мислите ѝ дори без Предавателите.

Зира въздъхна и отново отвори очите си. Влакът закъсняваше вече с двадесет и пет минути, но тя не бързаше. Наслаждаваше се на времето, което днес беше решило да се разтяга по свое усмотрение. Спомни си какво се бе случило, след като се прибра в онзи ден. Баща ѝ беше разярен и разочарован. Изпитваше завист, ревност и някакво плашещо желание за отмъщение и контрол. Той нямаше как да скрие тези чувства от нея, така, както и тя нямаше как да скрие своите преживявания от баща си.

За пръв път Зира беше усетила, макар и за кратко, какво е да имаш преживяване, което е само твое и никой друг не може да усети и разбере. Докато беше в Съня, нито тя можеше да разбере какво Ари си мисли, нито той нея, а въпреки това бяха по-близки от всякога. Сякаш между тях се бе появила невидима преграда, която нищо не можеше да прескочи, но въпреки това те двамата прескачаха. Не, не както се случваше с Предавателите, по друг напълно нов за нея и труден за обяснение начин.

Зира вдигна очи и срещна погледа на баща си. Той беше чул всичките ѝ мисли. Тя беше вече тук, в Реалността, където нямаше как да скрие нищо от него. Всъщност никой нямаше как да скрие каквото и да било от когото и да е. Затова и този свят се наричаше Реалност, поне така я учеха в училище.

В Съня обаче беше друго… Мислите ѝ я върнаха още по-назад във времето. Послушно седеше на своето чинче и гледаше навън през прозореца. Беше се разсеяла и мислеше за деня, в който майка ѝ я беше взела със себе си в Съня. Тогава тя беше видяла за пръв път двама души да си шепнат. Лицата им близки един до друг, светът около тях сякаш изчезнал. Нещо повече – техните мисли бяха също изчезнали за света. Тя се опитваше с детските си мисли да проникне в техните, но не можеше. Тогава нейната учителка ѝ беше казала: “Това е нормално в Съня, там хората имат тайни. Но тайните винаги, рано или късно, водят до болка.”

– Представете си свят, в който хората могат да крият един от друг своите мисли, чувства, планове. Това е бил Сънят. Там хората е трябвало да се доверяват един на друг, без никакви гаранции. Буквално са играли на зарове. Не са знаели кой какво им крои и животът им непрестанно ги е изненадвал с неочаквани лъжи и обрати.

Зира вдигна ръка и учителката ѝ кимна.

– А учителко Ирея, защо някои хора останали в Съня?

Ирея беше мила и нежна млада учителка. Тя беше като втора майка за Зира в тези ѝ крехки години, когато тя растеше с липсата на майка си. Баща ѝ се грижеше добре за нея, той ѝ даваше всичко, от което тя се нуждаеше и поискаше. Зира обаче напълно осъзнаваше, че майка ѝ я е изоставила, за да отиде в Съня, ала не можеше да проумее защо.

От мислите на баща си научаваше за едни далечни времена, в които те двамата са се обичали и сляли мечтите си в едно. Минало, в което се е появила и тя, малката Зира, която и двамата обичали безкрайно. След това тази обич се беше превърнала в едно дълбоко разбиране. Едно фундаментално сливане и съпреживяване.

Виждаше спомени и на болка и мъка. Спомени за майка ѝ, която искаше да си тръгне от този свят, дори това да значеше да остави всичко зад себе си и да остане напълно сама. Когато един ден напълно спонтанно беше решила да изключи своя Предавател и да напусне този свят, тя се беше опитала да вземе със себе си и дъщеря си.

Този спомен у баща ѝ носеше най-много болка и разочарование. Дори гняв. Той обичаше майка ѝ и нея самата, дори сега след толкова години. Затова и беше направил всичко възможно Законът да върне малката Зира при него там, където я очаква по-добро бъдеще – в Реалността.

– Много хубав въпрос, Зира. – каза Ирея със съчувствие. Тя знаеше защо малкото дете го задава. – Светът е като птичка. В началото той е бил в своята черупка, сляп за Реалността. Един ден черупката се пропукала и той открил, че до този момент е бил в Сън. За жалост, не всички хора са готови да вървят с новото време, някои винаги ще вярват в едно “по-добро минало”. Това е като птичката, която за да полети, трябва да смени перушината си, защото старата перушина не може да ѝ служи в новия свят. В новия свят има място само за хора, които са готови да го приемат и да продължат да го движат напред.

“Че какво може да е по-добро от Реалността?” – се питаше Зира. Защо майка ѝ би избрала онзи свят? Нямаше да успее да си отговори на този въпрос никога, защото тя отдавна се беше върнала в Съня – свят на хората, които избираха да живеят с изключени Предаватели. “Кой би избрал да живее в свят, в който не знае какво си мислят другите?” – се питаше Зира, а Ирея се усмихваше с одобрение на тези нейни мисли.

Силният писък на пристигащия влак я събуди от тези спомени. Отвори бавно очите си, за да се наслади на гледката, заради която идваше всяка сутрин на тази гара. Влакът се приближи, забавяйки своя ход, докато накрая изпуфтя и отвори вратите си. От него заслизаха хора – не единици, не десетки, а стотици хора. Всички имаха подобно изражение – леко смутени, разтревожени, но развълнувани. Усмихваха се предпазливо.

Някои вдишваха миризмата на канела дълбоко в дробовете си, други се поглеждаха със своите близки сякаш за пръв път, сякаш с нови очи. Вече те не бяха едно, вече бяха две. Чуваха се само стъпките им, никой не смееше да пророни и дума. Сякаш тази нова неприсъща тишина в мислите им не позволяваше на никого да се осмели и да я наруши с говор.

Една жена на средна възраст се сгуши в своя спътник и му прошепна тихо: “Не чувам никого.” Той кимна бавно и въздъхна.

Старите градители на Реалността какво ли биха си казали, ако бяха още живи, на тази шокираща гледка – тази голяма стъпка назад в човешката еволюция? Как ли биха приели тази новина – че човекът накрая все пак предпочете да обича и да бъде обичан, пред това да бъде едно с всички? Че човекът в крайна сметка предпочете всичкия хаос от чувства за сметка на подредения покой.